XII

                                     Cavatina (Stanley Myers)

                                                    I (преди)

Улиците и небето зеленееха.
Нима не знаеха, че своите лица
(платна на кораби и стъпки на вселени)
отливахме по формите на сутринта,
която се топеше преди да уловим
(невъзможна снимка на простреляно листо
и залези). Ние бяхме и деца, и мир.
Ние бяхме опозити на забравата.
Дланите ни и очите зеленееха.
(Две врати от вода и гористи прозорци.)
Рамо до рамо вървяхме. В ръцете ни,
топли дни, с хрилете на слънцето пееха.

                                                    II (по време на)

Твоят глас се запъти натам. Онзи хор
(черен чадър в отровния дъжд) се надигна.
Аз – жена, кървяща по пътища струнни.
Ти вече мъж на физическа устремност.
Първата бяла хармония се взриви.
Взривихме се. Полята огън засучиха.
Аз помнех заровените луни. Океан
(помнеше ти) в инвалидна количка.
Гърбът зеленееше само. На блатото,
което се срастваше с мъртвите форми
на телата, изпили до дъно лятото.
Изгреви, чиито вини, вятърът помни.

                                                    III (след(и) )

Здравей! Виж как зеленеят решетките!
Виж как боядисах вратите си в бяло!
(Знам ли как да се пазя от мръсотията,
знам ли вече как все ще е там?) Утрото
още прилича на небесен екран! Все още
падат листа, самолети и облаци.
Още имаме цял сакат океан. Пазещ
радиоактивните ни отпадъци.
Аз съм отново добре. Ти пак по- силен.
Незабравено, мое, девет-цветно небе!
Моя мисъл, обич изгубена, влизай!
От прозрачните пътища ти наливам.