Събуждам се

след няколкото есени

и не разбирам,

как да се посрещна в тази пролет

влюбена.

Мъгливо ми е чак до корените

и точно толкова че разсъбличам

с клепачите си залези натруфени.

 

Със страстите си вечно съм в хармония

с хармонии пристрастно се погубвам...

 

Разкарай го това опитомяване от мен,

от кроткост преобръщат се в стомаха ми

пастелни дните.

Прерязват ме през тичането ми към теб,

забавят ме по синонимната

ти

съзерцателност,

в сълзи от синьо се разсипват

акварелни писъци

зад огледалото ще срещна

пръстите ти

и...

не ми се пише.

 

Изстрелвам се през отвора на думите.

Зная, че съм предостатъчна за болка.

Наднича капката през празното на мислите

в насложени лъжи.

Не съм ти близка.

Измъчвам се от сънища и епилози

за двете крайни думи е самотно.

Хвърлям смисъла си бос и на посоки,

Нека другите се учат

да обичат. Мога.

 

Така ще те започвам незавършено,

оправдание си имам даже- себе си,

а утре ако чуеш гръм през вятъра

отрекла съм до дъно горното.

 

Живея те.