28.11.2005
От сърцето излиза
лодката,
когато дванадесет светли,
в лице са дванадесет
тъмни...,
а профилът разтърсва
грива и реве.
Простира времето
върху
клони изсъхнали
часовникови мрежи,
а стрелките
са купол само веднъж
и са винаги две.
Третата е нещо
друго.
Говоря насън с боговете
си.
От мислите ми избухват
небе, кръв
и мъж, окован в ръцете
си.
От очите му бликат
куршуми,
скакалци и живот.
Ненавиждам символични
падения...
изковавам от дните
си стълбища,
от високото стръмно
до дълбокото синьо
да изкатервам дъха
си
до
спиране.
В гърдите навътре
боли от недостига
и се чуват течности
пълзящи нагоре,
изригват съзвездия,
разкъсват се
мускулни мигове,
а
червенокосият
люби с цветове и
музика.
След това убива...
класически нощи.
Дълъг е пътят на
лодката,
ако е лодка изобщо
след пясъчна буря,
която на връщане
е в окото на детството,
намерило катове
цикламени стени и
създаване.
Пътят не е в средата,
в нея просто
се кръстосват
хоризонти и пространства.