май, 29,2006

Когато ми е тъжно се излъгвам,

че съм влюбена,

че ме обичат,

че вали.

Тактувам с нокти върху капката под струните

и ревнувам мелодията която звучи.

В града след който изсветлявам

потъмняват две очи над ноемврийски вятър.

Меко е и без стени,

в картината съм аз и драскам скици.

Лъжа се, че светофарите напролет

припадат по зелената си фобия.

Еднопосочно се събуждам,

чете ми се поезия

и пак със същата излъгана настройка

сънувам линии, хриле, и лебеди.

Градът, след който изсветлявам ме пропуска,

но ще ме пресрещнеш някога

под същото небе.

Ще разхълцам есенно звездите.

Когато ми е тъжно...,

е защото съм се влюбила.

Тогава си признавам,

че са ме обикнали,

че имам избор,

че вали.

По сини булеварди се препъвам в жици,

телепортирам се назад

ако не помня София без бели птици и летище.

Градът, който ме натъжава изсветлява

преди да ме стъмни.

Непознат е като откъсната котва.

Докато чакам да заври водата сутрин

си отварям пощата.

Поетът е писал за друга жена.

Навярно пие кафе и се чакат.

Когато градът тихо поклаща глава

аз се повеждам далече през себе си.

През средата.