Сюита на разсъмване

януари, 30, 2006

И ти ли все на крачка от вълните

настъпваш трън, боли и падаш,

и твоите ли дни се свличат бързо

като разкъсани платна

след буреносно бягство...

Сигурно не подозираш,

че дори ме има

някъде

и

разгадавам името ти,

че говоря си спокойно

с разни птици

и разни птици по цял ден

ме прелитат,

а аз те живея

в секундите бясно...

Рисувам те понякога и знаеш ли,

приличаш ми на кей

бездънно влюбен в рибите,

тогава съм усещане и зная,

че няма да дочакаш

точно моето докосване.

Пея те в студеното на капките  

и изфалшивявам само

по пътечките на дланите ти,

останалото вярно е –

ще ме научиш

как се диша истински

след хиляди сърдечни спирания...

и толкова ти вярвам, че след малко

от покрива на смахнатите сънища

ще скоча и ще падам дълго,

но кълна се,

миг преди ръбът да ме прекърши,

в клюн на чайка ще се спъна,

за последен път ще преброя до пет

и ще те срещна...,

другото ще е осъмнала сюита.