Празно писмо

01.11.2005

Ако само за миг си помислиш,

че мога да бъда слънчево лято,

грешиш.

Влюбвам се.

Гола и бяла усмихва се зимата.

Не го ревнувам, не го забелязвам,

и е толкова далечен

в купищата бели изречения.

Влюбвам се в ноември.

Обеща,

че утре ангели ще завалят,

толкова трансформирано земни,

та да убиват в рояка си.

Той рисува

черните клони в живота ми, а аз

почти повярвах в есенни вечности

и разпилявам тъги по кървави листи,

неми значения, и отлетели птици...

Не всички изоставят, приятелю!

Врабците студуват не заради вятъра,

а заради блянове по бели лястовици.

Толкова са уморени нотите, нали?!

Ако само за миг си помислиш,

че ще потъна в есенни бягства,

грешиш.

Устоявам на пияни листа,

разплакани локви и два, три пастела в повече.

Цял живот съм се учила на раздели.

Измислям си струните. А ноември поема

по дългия път към зеленото,

събиращо цвят под земята,

за да възкръсват тревите,

пролетно да ме забрави,

после да превръща в лято минзухарите,

за да е следваща есен, когато

пак ще е влюбен за кратко,

и пак ще е в мен

и ще валят листопадни думите...

а аз отново ще вярвам,

че краища няма

и

ще изплюва смисъла си всяко „късно”.

Още дълго ще настройвам струните!

Ноември е, познаваш ме!