|
на облаците
септември, 5, 2006
През черепните
кухини на нощ китарна
се
сипе прах от звездна
недостатъчност.
Звънят
дихания в ушите на земята,
водите
се настройват
раковинно-трайно.
А
как горят дайретата
с луните си
в ръцете на
небе прегърнало през
сълзи
разрошените клони
в незапяти есени...,
с жаравата
затрупваме
любовни
вести
пред къщата сред
мирис на смокини,
асмите
дето са износвали до
синьо
младостта, отиваща
си без причини
по кръв
от изгрева -
неотлежало
биле.
Днес си спомням
колко са ми близки
плитките
на дълги като вятър
влажни
гроздобери.
И с думи
от древни молитви за
дъжд,
момичето на облаците
връщам -
ненамерено.
|
