експресии
(февруари, 2006 - май,
2006)
1
Натежала
е, цяла и миг преди взрив
нощ под луна,
окачена над пътя –
базалтов,
ухаещ на вулканова смърт
–
по него вървя
без стъпки
и дълго,
и глухо
поглъщат
ме всякакви празни очи,
в препълнен
от себе си дом се завръщам,
тих е понякога
като забравена
къща
с астигматични
прозорци
допускащи
призраци вътре
... стените
са хлъзгави и протекли
от сенки
на куфари,
свещник, часовник и... аз,
не сипят
беладоните отровата
перлена,
но до фобия
е порастнал страхът
от тъмно-зелени
звезди и безвремия.
Не виждам
в зениците дали съм опазила
белите сънища
на душата- беглец,
след ветровете
безследни все съм я пращала
после до
смачкване топлих
и ръце,
и сърце,
накрая разбрах,
че огън ми липсва,
и че замръзва
до синьо
по влажните
пръсти
не акустичната
безприсъственост
в стаите,
а това, че
не съм те прегръщала
още...
избирам
да не говоря,
докато над
мен дъхтят съблезъби
нощите.
2
Потъвам
в хаоса на думи и мелодии,
от дъното на самотата
си да те забравя!
Затърсвам се отново,
не намирам ято,
спирам, чупя чаши
и те отминавам.
В продължените пукнатини
на дни задавени
нямам поводи да
се подреждам.
Сред бухнали треви
не виждам макове,
детелините са с
половин
надежда.
Старая се да те забравя
и успявам,
стъпвам върху синята
си песен.
Тръгвам си, за да
се връщам, но оставам.
Щом загубя ритъм
тебе срещам.
А забравям, за да
те припомня
на прозорци влюбили
сезоните.
По клоните отсреща
се задъхват болки,
понеделникът е стръкове
жасмин и
толкова.
Ухае ми на восък
в негоряла вечер-
стъкленица пълна
с безлюбовие.
И в тази празнота помислям,
че от всичките изнизани
животи,
този, който ме боли
ще помня.
3
По тези пътища, които
на инат пропускат
лета и пролети, и
раждания, и любов,
изтръгната от хермелиновия
скут на времето
пристъпвам сигурна,
с отклонение – към
теб.
Усещаш ли понякога
как тръпне утрото
в разсветналите
длани на света
и сянката му…,
акордира се вселената
аморфно до приличие,
а аз се пръскам и
събирам
в северните аналогии
на изтока,
че той е твой. И вече
се обърквам от причини.
Океанът е съвсем
невлюбен и егоцентричен,
дъждът въздигнал
се от него, като се завръща,
всеки път не те е
виждал.
А кой да ми разкаже
как няма минало,
щом знам, че някъде
нечакано
се е разнежило едно
море,
за да ни е синьо…
и ако на този свят
поне веднъж
му бъде влюбено,
то ще е задето ни е срещнал,
и в него сме се имали.
4
И тъй като е евъргрийнна
пролетта ми,
ще плисне времето
наопаки
за да се срещнем,
зрелищно- живи, нощни
елите
ще вливат аромати
и звуци
в ручейни устреми,
а чакането ще ме
носи
все по- високо
и все по- нанякъде,
където е достатъчно
беззнаково,
че да усетя
колко е минало, и
колко остава
пътищата да избелят
зифта си
от близости.
Тогава навярно ще
спрат небесата
да сипят тънки съмнителни
истини
и аз ще узная за теб
ли е капката,
пълзяща по скулите
на еделвайсови мигове.
Ще чувам посоките.
Езерата са високо
още,
но началото им
в сянката на хълма
е в първия мах на
крилото ми.
5
Не са напразни скритите
ми думи,
които хвърлях след
несъществуващ вятър.
Пристигнала съм
с жаждите си
твърде късно,
твърде рано е
за смърт без рамото
ти.
Като пред заспиване
съм тиха и те милвам,
винаги ще бъдеш
нещо непредсказано.
Мигам с пролетните
вдишвания
през страха,
че може да сънувам
и да не е истина.
Спрях да се катеря
по скалисти свлачища,
когато падам виждам
теб зад сянката си.
В счупените глезени
на самотата ми
всеки нерв крещи
началото.
Зарастват раните,
покълват авенюта
с пейките по краищата,
с цветните паважи
хора хукват към
срещи
с приличието
сутрин рано...,
а аз те обичам.
Езерна
Експресия
В тъмницата
пред него спомените
близват сол. В подръбието
времето изстисква сок от
кървави кристали.
Долините
призовават тюркоазен
небосклон да вие, да
излива свръхсветлинни
дози.
Опитвам се да проговря
в ден изящен. Ера след
смъртта си се пробуждам
ослепена. И над този, който
винаги ме чува ще мълча,
както измълчавах всяка
смърт на тленна
пепел,
и мъка днес в подкова
златна вграждам. Когато
побелее, бадемови гори
ще ме погълнат.
А борът
тихичко ще оцелее.
Насред
сън пред езеро...,
в шепите
на огнените му вълни да
ме завърне трепетна.
7
Не съм се
откъсвала от сърцето
си. Нито за миг, дори и
на думи. Веднъж притъмнее
ли под очите ми, разсветлявам
се в промеждутъци от
прави пътища и криви
стихии. Разпилени са
ветровете ми, сякаш прах
в забравени тихи могили, сякаш
събуждане под небето.
И
ето, превръщам се в намерение на
син тайнописец за отпътуване. Разтворил
отговори, сънуващи в
мен чадъри след порои
от букви. Нужни ли са скритите
ми вълнения? Любовта
му е вечна и непозната. Във
всяка следа горя с изменение. Дано
ми пази дъжда. От стъкла.
|