1 

Натежала е, цяла и миг преди взрив

нощ под луна, окачена над пътя –

базалтов, ухаещ на вулканова смърт –

по него вървя без стъпки

и дълго,

и глухо

поглъщат ме всякакви празни очи,

в препълнен от себе си дом се завръщам,

тих е понякога

като забравена къща

с астигматични прозорци

допускащи призраци вътре

... стените са хлъзгави и протекли от сенки

на куфари, свещник, часовник и... аз,

не сипят беладоните отровата перлена,

но до фобия е порастнал страхът

от тъмно-зелени звезди и безвремия.

Не виждам в зениците дали съм опазила

белите сънища на душата- беглец,

след ветровете безследни все съм я пращала

после до смачкване топлих

и ръце,

и сърце,

накрая разбрах, че огън ми липсва,

и че замръзва до синьо

по влажните пръсти

не акустичната

безприсъственост в стаите,

а това, че не съм те прегръщала

още...

избирам да не говоря,

докато над мен дъхтят съблезъби нощите.

2

Потъвам в хаоса на думи и мелодии,

от дъното на самотата си да те забравя!

Затърсвам се отново, не намирам ято,

спирам, чупя чаши

и те отминавам.

В продължените пукнатини на дни задавени

нямам поводи да се подреждам.

Сред бухнали треви не виждам макове,

детелините са с половин

надежда.

Старая се да те забравя и успявам,

стъпвам върху синята си песен.

Тръгвам си, за да се връщам, но оставам.

Щом загубя ритъм

тебе срещам.

А забравям, за да те припомня

на прозорци влюбили сезоните.

По клоните отсреща се задъхват болки,

понеделникът е стръкове жасмин и

толкова.

Ухае ми на восък в негоряла вечер-

стъкленица пълна с безлюбовие.

И в тази празнота помислям,

че от всичките изнизани животи,

този, който ме боли 

ще помня.

3

По тези пътища, които на инат пропускат

лета и пролети, и раждания, и любов,

изтръгната от хермелиновия скут на времето

пристъпвам сигурна,

с отклонение – към теб.

Усещаш ли понякога

как тръпне утрото

в разсветналите длани на света

и сянката му…,

акордира се вселената

аморфно до приличие,

а аз се пръскам и събирам

в северните аналогии на изтока,

че той е твой. И вече се обърквам от причини.

Океанът е съвсем невлюбен и егоцентричен,

дъждът въздигнал се от него, като се завръща,

всеки път не те е виждал.

А кой да ми разкаже

как няма минало,

щом знам, че някъде нечакано

се е разнежило едно море,

за да ни е синьо…

и ако на този свят поне веднъж

му бъде влюбено,

то ще е задето ни е срещнал,

и в него сме се имали.

4

И тъй като е евъргрийнна пролетта ми,

ще плисне времето наопаки

за да се срещнем,

зрелищно- живи, нощни елите

ще вливат аромати и звуци

в ручейни устреми,

а чакането ще ме носи

все по- високо

и все по- нанякъде,

където е достатъчно беззнаково,

че да усетя

колко е минало, и колко остава

пътищата да избелят зифта си

от близости.

Тогава навярно ще спрат небесата

да сипят тънки съмнителни истини

и аз ще узная за теб ли е капката,

пълзяща по скулите

на еделвайсови мигове.

Ще чувам посоките.

Езерата са високо още,

но началото им

в сянката на хълма

е в първия мах на крилото ми.

5

Не са напразни скритите ми думи,

които хвърлях след несъществуващ вятър.

Пристигнала съм с жаждите си

твърде късно,

твърде рано е

за смърт без рамото ти.

Като пред заспиване съм тиха и те милвам,

винаги ще бъдеш нещо непредсказано.

Мигам с пролетните вдишвания

през страха,

че може да сънувам

и да не е истина.

Спрях да се катеря по скалисти свлачища,

когато падам виждам теб зад сянката си.

В счупените глезени

на самотата ми

всеки нерв крещи

началото.

Зарастват раните, покълват авенюта

с пейките по краищата,

с цветните паважи

хора хукват към срещи

с приличието

сутрин рано...,

а аз те обичам.