Да бъде песен

март, 4, 2006

И тези улици светкавично се стичат

по кожата ми, и разхубавяват дъждовете

сянката, в която с теб се срещаме...,

и толкова

повтарящо се те обичам.

Наивно ми се струва

до безкрайност,

но щом завоите отдалечено обикалят

името ти, аз пропускам да повярвам,

че без теб заспивам някъде

и съм ти чужда.

Напук ли да се продължавам

с всеки залез,

когато космосът дори те срича,

когато

ме разкъсваш с разстояния, а аз

и с вътрешната си страна

съм те обичала.

Нищо не искам от теб да отнема, но само

намери ми нота, за да те запея

и ме влюбвай постоянно,

толкова е онемял светът ми бездиезен.

Нота, Любов, ми създай, че даже Богът

светлината би си пренебрегнал,

за да бъде песен. 

мажорна нощ в ... пролетно Ми Е

март, 20, 2006

в погледите

зад които крием

реквиемните потъвания

тихо

две спящи улици пресичат

дъждовете през пороите им

и задъхано

и преднамерено

все питам

нямат ли значение змиите

хвърлили следите си

по раменете на съня

никога не изпълзявах върховете си

ранни

раните

като реки разплакваха отвъдно

земните ми устреми

към съвести и тръгвания

небосводите не могат да са пясъчни

щом утрото преляло от тъги

е светло

и дочакано

rallentando

И

нощите

са същите измислици,

като дни миришещи на спряло небе,

разплакани улици и мисли за теб...;

като вулканите издъхващи

без капчица прощално оправдание,

като докосване, сълзи или мълчание...

И няма нищичко за казване,

когато сто и първата причина

                                         се разбива

в диамантената облачност на времето;

когато прокапват пространствата

и настояще е равно на мигване...

Любовта ми ли?! Какво значение има,

щом даже паяците сигурно сънуват

песни за безветрие и... влюбеност,

а аз не знам дали си истина

и ти не можеш да ме чувстваш...

                                 Сънищата ли?! –

                 Проклятия,

     в които

самотни се събуждат ветровете

пеят стъклени мелодии с капчуците

после двойно по- самотни

свиват се в замръзнали олуци 

                                           и умират.

                                               Ако е любов

Навярно някога ще грохнат уморени

сетивата ми от пълнолунните измислици,

ще спра да чувам думите и шепотът им

захвърлен по случайност към врабците,

щурците ще намразвам всяка есен,

крадящи ехото ти прокънтяло утринно

и толкова ще бъде късно, че ще вярвам

как във всичките животи сме пропускали,

онази малка лодчица сред корабите,

която трябвало е

              да осмисли

                        на рибарите

                                     любовните легенди,

а морето ще вие

безцветно и дръпнато...

Вятърът грапаво

ще събира черупки

                                      от мидени сънища

                         в перата на гларуси,

             ще спра да съм видима,

и няма да виждам,

през сто океана в последния ще заровя

най- първата нота, в която те имаше...,

но сега те сънувам все още и сигурно

броиш кръстопътища, и пилееш звезди,

по дъната на гладки космически тонове

камък прозрачен ми търсиш, след който

замъкът ще бъде завършен, а аз да тръгна,

да задишам вече твоят въздух непредречено

и от него ни веднъж да си отида ничия.

Не знам

Не знам как се плаче,

също както не знам и

                                      как се пораства.

                                Винаги е не на място

                   и не когато трябва. Понякога.

Не знам как се чупи тъга,

не знам и как

                              да залепям душата си,

       липсващи основните части завършват

                   дъхът ми разкъсано-цялостен.

И как да се будя не зная,

или как пробита да вляза в съня.

Винаги една и съща-

изсипана дъждовна различност.

Всичко е сънища,

               Господи, ако всичко е сънища...

Не знам,

                 нищо не знам

                                          и не питайте!

Сякаш, защото няма ги птиците,

дървото е все така с почернели гнезда,

а вятърът все така свлича

                                сонатни четвъртъци.

Той

Той е толкова невъзможен,

колкото лумнало слънце

през февруари,

колкото полу- луна

по пълнолуние,

колкото е невъзможна любовта ми

по ръбовете на издраните ръкави

от страх, лъжа и отчаяние.

Посивели са му ризите

и е рязкото ми влизане

под кожите

на хиляди препускащи съмнения.

Той е бесен като вятър любещ буря

над виещи от ревност океани,

после винаги е невъзможно нежен,

изчезва като звук без ехо

и ме хвърля - стръв на времето...,

а то не чака покани за ръфане!

Никога не е разбрал, че ме боли,

усмихва се накриво и отрича

да ме е влюбвал някога...,

след това се търсим жадно,

крещим, чупим, сълзим   

и всеки път е за последно връщането.

Той все ме учи да обичам,

а не вярва в любовта по принцип,

кратък и безкраен като музика,

постоянното ми случване.

А когато се разплаквам

от начини да го затрия,

Той ми праща дъжд, повярвайте,

пролетно ме милва 

и по цели нощи свири

флажолети по прозорците,

а утрото

е по- елмазено отвсякога.

Не мога да си тръгна първа

от

Живота си.

23.11.2005 

А ще се стопи безсънната восъчна нощ

в локва бездънна

и топла от влюбване.

Някога всички слънца ще са безболезнени,

а луните- ще се крият засрамени. Блудници.

Скитаме всички по малко в живота си

разхвърляме чувства,

пилеем мечти. Обещаваме.

И някак е странно, когато разбираме,

че животът си връща

всичките загуби. Някога...

ще намерим без да сме търсили..., а нуждите

  ще застават пред витрини с измити пропукани скърби,

ще се целуваме сигурно

под крилото на утрото,

и все единият от двамата

  ще стане по- добър и ще остане

да събира изгреви.

Кажи ми, че ще има някога.

Когато и да е. Кажи ми.

И немите очаквания ще строша в стъклата

на бюфетите от времето прашасали.

Мъдреят се уроците.

Кой къде през пръстите заучен

  прекатурва смисъла..., все някога,

 когато пак се случи необяснимото обръщане.

Не чакам вече.

  Тръгнала съм да те търся.

Срещай ме.

( По)Някога.

(Не)възможно

Когато те има...

сивият камък

превръща се в капка

и е толкова синя,

че повежда минутите

през скритите кътчета

сплитащи морски възли

от обичането, и ги разплита...

докато не се ширнат в степта

полепнали по струйките

вятърни сънища. Любов,

не съм те помисляла. Обещах

на душата си!

Побесняло е времето

и все така ръфа

крачолите на

този безделнишки път,

а аз все така рисувам ти празници,

Животе, странен и мой!

И... не съм те помисляла!

Не се шегувам...

с въздуха в дробовете си,

но дявол го взел

точно в твоите длани

ще поискам да свия последната

глътка!

Когато те няма...

бръшлянени увиват се мислите

и се самобичуват. Превръщат ме

в бягство, увяхване и прашни

стъклени вази..., в напукване.

Нямам цветя събудили

надеждата малка в (пред)срещите,

защото и тях не ги мисля.

Почти са ми забравени и забранени!

Мразя ги, ако ще виждам

чуждо, смразяващо искане.

Не! Не е възможно да е това,

което не си и помислям...

Да не би да ми липсваш?!  

*******************************

Някога просто така ще махна с ръка,

безгрижно, пристанищно- пусто с усмивка...

И без да търся причини,

без да поглеждам назад

ще нахлуя с кръвта си във вихъра!

Ще те отнеса с целия нелеп кръговрат,

разпънал мрежи в ненаписани думи и искане,

в сенките на неизречени проклятия

пристъпвам пак,

за да те имам! Разковниче е точкта в средата-

невидима пролука в стъкленицата

                      с преляло време.

Не съществуват силите, които трошат,

                                       пропукват и чупят,

ако има очи, необърнали пясъците

в пустинни часовници. Ще сме спрели за миг

да умираме! Някога просто ще махна с ръка,

през последните страници дъх ще събирам,

ще пeя, ще плача, ще бъда сама...

и

няколко живота ще заровя, за да те обичам!