Make your own free website on Tripod.com

E - JOURNAL

Rallentando

Home | Expressions | Archives | Graphics in words

 
 
В края на дъждовния сезон
март, 2008
 
През тези коси, дето липсват на въздуха
пълзят естуари.
И магмена птица полита към слънцето,

сред пейзажи от сплитащи се езици,
вечер снася словесна еквилибристика.

Безумни са новите месечни изгреви.
Колко естествено ме пронизват!
Те преповтарят устните ми,
очите
(що за некачествено копиране)!

А в този ритъм,
който липсва на вятъра,
липсва на склона
и на мансардите,
само тревата наново задишва.

Аз имам девет въздушни мълчания
(с всички тях се разлиствам в неделя),
но само един е мажорът в ръцете ми.
Ще поникнат ягоди
и чак после
пепел.

 
Инана
ноември, 22, 2006
 
Оттатък есенните пътища се вдигна.
Момиче разтуптяло ветровете.

Отвъд разплисканата истина,
смразяваща кръвта
над дънен север. Пееше.

А долу,
недалеч от бреговете,
Слънцето остави най- жаркия си зъб.
В стъпките,
проблясъци на вечност
върху пясъчно- откъснат лист.

По гривата на пътя ми звездите
зарониха се като бисери от дъжд.
Горящи и променящи се
мислите покриват рани.

Изпод усмиряваща прозрачна ризница
бълбукат живи думи.
Сякаш пулс забързан се сплоти
с акустика от порив сънен.

Ще ти открадна себе си, му каза.
Искам всичките ти пламъци

оттатък всички пътища.

Разстилам петата си същност -
плъзнал огън по гърба на вятъра.

Пак ще сляза във вулканна преизподня.
С кост от твоята ще се насичам,
сърцето си по теб ще пиша!
После боговете

прах от любовта ми нека дишат.

 
пулс
август, 29, 2006
 
в огнените пипала на август
от капки океан набъбват мислите
избиват като пот
по скулите на вкусен делник
мирише ми на мляко
и предчувствие

почти вълшебно се разхожда утрото
по босото на пяната отвъд вълните
тичам диво срещу собствената си
неистовост
с прегорялото ухание
на влюбване

защото никога нищо не чаках
всичко оживяло
ми се случва виолетово
и струва ми се толкова нормално
да последвам бесен понеделник
през прозорец бухнал и оранжев

да забележа че не липсват дати
дните да се стичат по дърветата
да размърда тромаво гръбнака си
по мечешки звездната
сбъднатост
от прозрачно-цветна мелодичност

откакто неусетно се усмихвам
че някой е спуснал завеса на миди
пред ваната
откакто съм глас в шепи на вятър
небето е всички нюанси на
мое
(дълбоко и смислено)

 

Огнеупорно

март, 11, 2006

 

От толкова отнесени хиперболи

гората от сезонна

се превърна в евкалиптова,

Азбестово е небето,

нестопено,

с канавАта на далечността ти

ме покрива,

а на мен ми става мъчно

от нещата,

за които не ми се говори

по мръкнало,

паля свещи, и лампи,

и слънце, без смисъл е.

 

Вместо пак да те потърся

се потапям

във вечното зелено зад стената,

която от прозрачност

и от призрачност

е на изчезване,

 

също като топлото по пръстите ми.

 

 

докато ме отнасят денонощията

март, 2008

ще ти отделя време

от прозявката на утринни кленове
от пейзажите на изтънели сънища
от подгъвите на лунна нощница
върху градината плетяща стихове
на запад от спящите градове

ще ти отделя време

колкото само да вдишаш
зимата под кожената ми риза
коприната по летните ми глезени
кичурите пролетна коса и есента
след бемолите на устните ми
ще тръпне смъртния полъх
през зениците
на вкаменения ангел
в ъгъла на стаята
където няколко пъти
не чаках
да се пръсне нощната лампа
изтляха лъжите като света и аз

ще ти отделя време

да чуеш балконите плачат ли
когато те виждат в очите ми
и крещят ли последните часове
от мен
от теб
(стоплен сън под клепачите ми)

ще отделя време

 
2
ноември, 28, 2006
 
Над зимата - кратък етюд по ръбати клавиши -
разпервам ръцете си. Да придърпам небе.
Небето е пухкаво, с перести сивкави ниши
и падам с ръцете си.
Брояща до две,
че са двойни сенките по скалата на времето.
И лицата на ужаса, и тези на свобода.
Умножавам се и се деля по кръвта си,
гълбът щом се задъха,
гарван ще прикрепи
бяло перо върху писмото на вятъра. Болка
Отляво на пътя- дървета. По две
Отсам е червено полето. И непресечено
Вдясно стълбът стърчи. Тлее
челото на татко над него.
Свива зимата в космически-бляскаво езеро.
Всяко начало е кръгче в окото на край.
Снегове сипе - ритуали за утоляване. Трупат
дървото изгубило сянка една.
С втората то ще закриля
утре вселената на малка тревичка. И ще
прости. Утре небе ще се свлича.
И стане ли вечер, и кипне ли сутрин
ще бъде неделя.
С две топли ръце.

 

 

Фиделио

фeвруари, 10, 2006

 

 

Добро утро, Фиделио! Защо ме събуди?!

Не виждаш ли, че сънувах абаносови макове,

разсипващи се любовни есенции

и призрачни останки на замъци!

Свобода ли ми носиш, Фиделио?!

Нека още малко поспят крилете ми

и кажи на тези врани да млъкнат,

че ми порязват ехото...

Прозорците още са сънени!

 

Утре ела, Фиделио! Толкова е хубаво

да бъда в кулата, с часовника най- горе,

кадансово танцуват стрелките отвътре

и рисуват лицето Му валсово,

червените кичури,

и петолинията по челото,

а забравата ревнува и ме мрази

докато съм влюбена.

Спри се за мигване...

зелените звезди да ме удавят,

не ме кради, Фиделио! И без това е

толкова безкрайно лутането!

Утре ела,

когато съм нетрайна,

когато съм смъртна,   

... когато потъмняла от очите ми

сянката на времето изтича

и сребърно се разпилява

по черните струни в косите...

и...

Не ме слушай, Фиделио!

Теб самотата ми поне те обича!


Предсънно

април, 18, 2006

 

А замъкът присви очи, разбрал,

че кулите не съществуват,

че цял живот измислял си

насън височини,

които изкатервал

по часовниковите си камъни,

а все с приведено лице

се губел в пръст и кал, и бурени...

дори когато падали звезди

не вярвал, а вярвал, че са въглени.

После дълго чакал в пепелищата

краче на птица да изрови вдишване,

но птиците се влюбвали

в пристанища

и в жици,

мигове преди да ги разнищи

писъкът в далечините.

 

И не знае замъкът все още

колко дълго няма да ме има,

защото аз така и не научих,

че хаосът рисува междуредията

на моята неистова зависимост

да бъда някъде,

където само вятъра да подозира,

че живецът в мен е истина,

 

че и аз не вярвам вече

в шепоти, и обещания,

а най- обичам да съм сигурна,

застанала зад думите си,

и после неочаквано отвъд очакването

смисълът им да е другаде.

 

Allemande

април, 14, 2006

 

в клавесинови нощи възкръсва

когато Джейн облича лунната рокля

в котешките И очи денят осъмва

под воалът свил гнездо над шапката

а шапката е с форма на вятърна стъпка

в четири четвърти небе със звездите си

танцът се събужда от барокова миналост

движенията сънено прескачат времето

жената умножава отраженията си

а ветровете винаги се раздвояват

над белведере от забравеност

нощта излива тъмнопадите си

 

в замъковите градини тази пролет

дърветата се учат да танцуват

 

напразно въздухът се преобръща

върху трона си

както облаците се опитват да си спомнят

как да върнат шепотът в тревите

когато светулките липсват

Да бъде песен

март, 4, 2006

 

И тези улици светкавично се стичат

по кожата ми, и разхубавяват дъждовете

сянката, в която с теб се срещаме...,

и толкова

повтарящо се те обичам.

 

Наивно ми се струва

до безкрайност,

но щом завоите отдалечено обикалят

името ти, аз пропускам да повярвам,

че без теб заспивам някъде

и съм ти чужда.

Напук ли да се продължавам

с всеки залез,

когато космосът дори те срича,

когато

ме разкъсваш с разстояния, а аз

и с вътрешната си страна

съм те обичала.

 

Нищо не искам от теб да отнема, но само

намери ми нота, за да те запея

и ме влюбвай постоянно,

толкова е онемял светът ми бездиезен.

 

Нота, Любов, ми създай, че даже Богът

светлината би си пренебрегнал,

за да бъде песен. 

 

 

мажорна нощ в ... пролетно Ми Е

март, 20, 2006

 

в погледите

зад които крием

реквиемните потъвания

тихо

две спящи улици пресичат

дъждовете през пороите им

и задъхано

и преднамерено

все питам

нямат ли значение змиите

хвърлили следите си

по раменете на съня

никога не изпълзявах върховете си

ранни

раните

като реки разплакваха отвъдно

земните ми устреми

към съвести и тръгвания

 

небосводите не могат да са пясъчни

щом утрото преляло от тъги

е светло

 

и дочакано

 

 

 

rallentando

 

И

нощите

са същите измислици,

като дни миришещи на спряло небе,

разплакани улици и мисли за теб...;

като вулканите издъхващи

без капчица прощално оправдание,

като докосване, сълзи или мълчание...

И няма нищичко за казване,

когато сто и първата причина

                                         се разбива

в диамантената облачност на времето;

 

когато прокапват пространствата

и настояще е равно на мигване...

 

Любовта ми ли?! Какво значение има,

щом даже паяците сигурно сънуват

песни за безветрие и... влюбеност,

а аз не знам дали си истина

и ти не можеш да ме чувстваш...

                                 Сънищата ли?! –

                 Проклятия,

     в които

самотни се събуждат ветровете

пеят стъклени мелодии с капчуците

после двойно по- самотни

свиват се в замръзнали олуци 

                                           и умират.

                                                 

 

                                               Ако е любов

 

Навярно някога ще грохнат уморени

сетивата ми от пълнолунните измислици,

ще спра да чувам думите и шепотът им

захвърлен по случайност към врабците,

щурците ще намразвам всяка есен,

 

крадящи ехото ти прокънтяло утринно

и толкова ще бъде късно, че ще вярвам

как във всичките животи сме пропускали,

онази малка лодчица сред корабите,

която трябвало е

              да осмисли

                        на рибарите

                                     любовните легенди,

а морето ще вие

безцветно и дръпнато...

 

Вятърът грапаво

ще събира черупки

                                      от мидени сънища

                         в перата на гларуси,

             ще спра да съм видима,

и няма да виждам,

през сто океана в последния ще заровя

най- първата нота, в която те имаше...,

но сега те сънувам все още и сигурно

броиш кръстопътища, и пилееш звезди,

 

по дъната на гладки космически тонове

камък прозрачен ми търсиш, след който

замъкът ще бъде завършен, а аз да тръгна,

да задишам вече твоят въздух непредречено

и от него ни веднъж да си отида ничия.

 

 

Не знам

 

Не знам как се плаче,

също както не знам и

                                      как се пораства.

                                Винаги е не на място

                   и не когато трябва. Понякога.

Не знам как се чупи тъга,

не знам и как

                              да залепям душата си,

       липсващи основните части завършват

                   дъхът ми разкъсано-цялостен.

И как да се будя не зная,

или как пробита да вляза в съня.

Винаги една и съща-

изсипана дъждовна различност.

Всичко е сънища,

               Господи, ако всичко е сънища...

 

Не знам,

                 нищо не знам

                                          и не питайте!

Сякаш, защото няма ги птиците,

дървото е все така с почернели гнезда,

а вятърът все така свлича

                                сонатни четвъртъци.

 

Той

 

Той е толкова невъзможен,

колкото лумнало слънце

през февруари,

колкото полу- луна

по пълнолуние,

колкото е невъзможна любовта ми

по ръбовете на издраните ръкави

от страх, лъжа и отчаяние.

Посивели са му ризите

и е рязкото ми влизане

под кожите

на хиляди препускащи съмнения.

                                 

Той е бесен като вятър любещ буря

над виещи от ревност океани,

после винаги е невъзможно нежен,

изчезва като звук без ехо

и ме хвърля - стръв на времето...,

а то не чака покани за ръфане!

 

Никога не е разбрал, че ме боли,

усмихва се накриво и отрича

да ме е влюбвал някога...,

след това се търсим жадно,

крещим, чупим, сълзим   

и всеки път е за последно връщането.

Той все ме учи да обичам,

а не вярва в любовта по принцип,

кратък и безкраен като музика,

постоянното ми случване.

 

А когато се разплаквам

от начини да го затрия,

Той ми праща дъжд, повярвайте,

пролетно ме милва 

и по цели нощи свири

флажолети по прозорците,

а утрото

е по- елмазено отвсякога.

 

Не мога да си тръгна първа

от

Живота си.

                                                                                          Оптимистично

23.11.2005 

 

А ще се стопи безсънната восъчна нощ

в локва бездънна

и топла от влюбване.

Някога всички слънца ще са безболезнени,

а луните- ще се крият засрамени. Блудници.

Скитаме всички по малко в живота си

разхвърляме чувства,

пилеем мечти. Обещаваме.

И някак е странно, когато разбираме,

че животът си връща

всичките загуби. Някога...

ще намерим без да сме търсили..., а нуждите

 

  ще застават пред витрини с измити пропукани скърби,

 

ще се целуваме сигурно

под крилото на утрото,

и все единият от двамата

  ще стане по- добър и ще остане

да събира изгреви.

Кажи ми, че ще има някога.

Когато и да е. Кажи ми.

И немите очаквания ще строша в стъклата

на бюфетите от времето прашасали.

Мъдреят се уроците.

Кой къде през пръстите заучен

  прекатурва смисъла..., все някога,

 когато пак се случи необяснимото обръщане.

 

Не чакам вече.

  Тръгнала съм да те търся.

Срещай ме.

( По)Някога.

    

 

Мога и да те обичам

02.12.2005

 

Нямаше ги босите лета,

на онзи бряг с подострени мълчания...

Поряза крясъкът на черните пера

                               гарвановски полет

и се заизнизваха секундени мънистата

във време на обреченост

                     и камъчета,

изсипващи се през фунийка от илюзии.

Оригамите са лист хартия, преди

да бъдат цвете или птица..., или

                                      миг очакване... 

 

Не прегъвай мислите ми, моля те!

Който и да си... Аз само тях си имам!

А хаосът ръзкъсан и летящ,

живот ми е

      в привидно гладката действителност.

Да, непохватна съм и спъната, и все се

губя в улици с безумни имена,

трудно ми е да запомня... пътя,

                         но

не са ми нужни упреците и съветите,

разбираш ли,

сърцето знае преди мен

колко са изтъркани решетките,

                         а

може би ми трябва още ден, за да съм ти

повод за разнищване на ослепели срещи.

Не те потърсих, за да ме поправяш,

механизмът ми е малко по-различен

                                        от часовников

и Господ знае точно

в кой момент ще срутвам сгради

и ще те превръщам в първа копка

                       за изграждане на замъци,

защото

                             мога и да те обичам...

 

Не искам да рисувам

13.10.2005

 

Влюбвам се...

без додекафонни остатъци

                                    разгъвам движението,

милват капчуците завитите звуци в шума...

и влюбвам се...понякога,

без мисъл,

                 без поток от въпроси,

вливащи живот в живота ми...,

и смачквам статичните процепи...

на тишините, от които ревнувам...,

влюбвам се...не никога.

Всичко и нищо ще е вариация в

безвремието, но не сега,

защото аз съм време и

цялата потъвам в капки от Равел,

влюбвам се...винаги

                             в посоките на кръстопътя,

в невъзможността да достигнат

моите докосвания твоя връх,

в далечината ти проклета

влюбвам се... във всеки миг

и най- накрая в теб,

ако ти все още съществуваш...

някъде си,

остава ми само да

                                 преобърна динамиката,

за да те чувствам в безпотрепването

на поглед , който ще разкъсва самотности,

когато се влюбвам... неочаквана

подреждам боите в палитрата...,

а картината е винаги ненарисувана.

Заглавието е последен ред. 

 


Зимна регресия
 
И стана ден. По склона гол декември се заспуска отначало.
Ръцете си- изгарящ лед, с брилянтен вятър припокри.

Спокойни сънища разпръскват цвят мъглив в небето побеляло.
А времето - ленив тюлен, с потъващия бряг се сви.

Настана ден. И багрите, поляха хълмовете с дъх на птици,
които без криле, напомнят на удавени вълни.

Пингвини сякаш, в транс се люшкат, срещу изгрева мисли стотици,
и повече от полет див, са безгранични и сами.

Ще бъде ден. От спомена, ще бързат облаците като в лято.
И черен ще е всеки кръст, а всеки път ще бъде сив.

По болките ще се познаваме, и по заровеното ято
в очите ни. Един след друг ще полетим към райски риф.

Да бъдат дните. И зимни, отвъд реалност нека да ме носят,
където бледите луни гравират жълто-кръгъл стих.

А после, кратко-вечерни, две длани ще спят в жаравите боси.
В очите със светли стрели ще блесне внезапно „простих”.


сонатно лято
 
в клони на сутрешни храсти
разлисти ръцете си лятото
двойно
до дъно погълнати
изтръгна от себе си
коренни граници
говореше без колебание
колко сме живи
далече от кожите си
колко трайна
и колко нагъната
е чертата на прашните
помисли
без смелост останаха
най- дръзките
близки

заспуска се после завесата
залезно- крайна
за да са златни преградите
по път през потоци
от стръмни нагони
не
не текат наобратно
реките ни
дъждовете се вдигат
от локвите
и привично е
и нищо особено
и толкова смъртно е
колкото
да знам
че
поне по веднъж оцелявахме

необичани

 

(Не)възможно

 

Когато те има...

 

сивият камък

превръща се в капка

и е толкова синя,

че повежда минутите

през скритите кътчета

сплитащи морски възли

от обичането, и ги разплита...

докато не се ширнат в степта

полепнали по струйките

вятърни сънища. Любов,

не съм те помисляла. Обещах

на душата си!

 

Побесняло е времето

и все така ръфа

крачолите на

този безделнишки път,

а аз все така рисувам ти празници,

Животе, странен и мой!

И... не съм те помисляла!

Не се шегувам...

с въздуха в дробовете си,

но дявол го взел

точно в твоите длани

ще поискам да свия последната

глътка!

 

Когато те няма...

 

бръшлянени увиват се мислите

и се самобичуват. Превръщат ме

в бягство, увяхване и прашни

стъклени вази..., в напукване.

Нямам цветя събудили

надеждата малка в (пред)срещите,

защото и тях не ги мисля.

Почти са ми забравени и забранени!

Мразя ги, ако ще виждам

чуждо, смразяващо искане.

 

Не! Не е възможно да е това,

което не си и помислям...

 

Да не би да ми липсваш?!  

 

*******************************

 

Някога просто така ще махна с ръка,

безгрижно, пристанищно- пусто с усмивка...

И без да търся причини,

без да поглеждам назад

ще нахлуя с кръвта си във вихъра!

 

Ще те отнеса с целия нелеп кръговрат,

разпънал мрежи в ненаписани думи и искане,

 

в сенките на неизречени проклятия

пристъпвам пак,

за да те имам! Разковниче е точкта в средата-

невидима пролука в стъкленицата

                      с преляло време.

Не съществуват силите, които трошат,

                                       пропукват и чупят,

 

ако има очи, необърнали пясъците

в пустинни часовници. Ще сме спрели за миг

 

да умираме! Някога просто ще махна с ръка,

през последните страници дъх ще събирам,

ще пeя, ще плача, ще бъда сама...

и

няколко живота ще заровя, за да те обичам!