Make your own free website on Tripod.com

E - JOURNAL

Expressions

Home | Expressions | Archives | Graphics in words

 
експресии
 
(февруари, 2006 - май, 2006)

 

Натежала е, цяла и миг преди взрив

нощ под луна, окачена над пътя –

базалтов, ухаещ на вулканова смърт –

по него вървя без стъпки

и дълго,

и глухо

поглъщат ме всякакви празни очи,

в препълнен от себе си дом се завръщам,

тих е понякога

като забравена къща

с астигматични прозорци

допускащи призраци вътре

 

... стените са хлъзгави и протекли от сенки

на куфари, свещник, часовник и... аз,

не сипят беладоните отровата перлена,

но до фобия е порастнал страхът

от тъмно-зелени звезди и безвремия.

 

Не виждам в зениците дали съм опазила

белите сънища на душата- беглец,

след ветровете безследни все съм я пращала

после до смачкване топлих

и ръце,

и сърце,

накрая разбрах, че огън ми липсва,

и че замръзва до синьо

по влажните пръсти

не акустичната

безприсъственост в стаите,

а това, че не съм те прегръщала

 

още...

 

избирам да не говоря,

докато над мен дъхтят съблезъби нощите.

 

2

 

Потъвам в хаоса на думи и мелодии,

от дъното на самотата си да те забравя!

Затърсвам се отново, не намирам ято,

спирам, чупя чаши

и те отминавам.

 

В продължените пукнатини на дни задавени

нямам поводи да се подреждам.

Сред бухнали треви не виждам макове,

детелините са с половин

надежда.

 

Старая се да те забравя и успявам,

стъпвам върху синята си песен.

Тръгвам си, за да се връщам, но оставам.

Щом загубя ритъм

тебе срещам.

 

А забравям, за да те припомня

на прозорци влюбили сезоните.

По клоните отсреща се задъхват болки,

понеделникът е стръкове жасмин и

толкова.

 

Ухае ми на восък в негоряла вечер-

стъкленица пълна с безлюбовие.

И в тази празнота помислям,

че от всичките изнизани животи,

този, който ме боли 

 

ще помня.

 

 

 

3

 

По тези пътища, които на инат пропускат

лета и пролети, и раждания, и любов,

изтръгната от хермелиновия скут на времето

пристъпвам сигурна,

с отклонение – към теб.

 

Усещаш ли понякога

как тръпне утрото

в разсветналите длани на света

и сянката му…,

акордира се вселената

аморфно до приличие,

а аз се пръскам и събирам

в северните аналогии на изтока,

 

че той е твой. И вече се обърквам от причини.

Океанът е съвсем невлюбен и егоцентричен,

дъждът въздигнал се от него, като се завръща,

всеки път не те е виждал.

А кой да ми разкаже

 

как няма минало,

щом знам, че някъде нечакано

се е разнежило едно море,

 

за да ни е синьо…

 

и ако на този свят поне веднъж

му бъде влюбено,

то ще е задето ни е срещнал,

и в него сме се имали.

 

4

 

И тъй като е евъргрийнна пролетта ми,

ще плисне времето наопаки

за да се срещнем,

зрелищно- живи, нощни елите

ще вливат аромати и звуци

в ручейни устреми,

а чакането ще ме носи

все по- високо

и все по- нанякъде,

където е достатъчно беззнаково,

че да усетя

колко е минало, и колко остава

пътищата да избелят зифта си

от близости.

 

Тогава навярно ще спрат небесата

да сипят тънки съмнителни истини

и аз ще узная за теб ли е капката,

пълзяща по скулите

на еделвайсови мигове.

Ще чувам посоките.

 

Езерата са високо още,

но началото им

в сянката на хълма

е в първия мах на крилото ми.

 

5

 

Не са напразни скритите ми думи,

които хвърлях след несъществуващ вятър.

Пристигнала съм с жаждите си

твърде късно,

твърде рано е

за смърт без рамото ти.

 

Като пред заспиване съм тиха и те милвам,

винаги ще бъдеш нещо непредсказано.

Мигам с пролетните вдишвания

през страха,

че може да сънувам

и да не е истина.

 

Спрях да се катеря по скалисти свлачища,

когато падам виждам теб зад сянката си.

В счупените глезени

на самотата ми

всеки нерв крещи

началото.

 

Зарастват раните, покълват авенюта

с пейките по краищата,

с цветните паважи

хора хукват към срещи

с приличието

сутрин рано...,

 

а аз те обичам.

 
Езерна Експресия
 
В тъмницата пред него
спомените близват сол.
В подръбието
времето изстисква сок
от кървави кристали.

Долините призовават
тюркоазен небосклон
да вие,
да излива
свръхсветлинни дози.

Опитвам се да проговря
в ден изящен.
Ера след смъртта си
се пробуждам ослепена.
И над този,
който винаги ме чува
ще мълча,
както измълчавах
всяка смърт на тленна

пепел,

и мъка
днес
в подкова златна вграждам.
Когато побелее,
бадемови гори
ще ме погълнат.

А борът тихичко ще оцелее.

Насред сън пред езеро...,

в шепите
на огнените му вълни
да ме завърне
трепетна.

 
7
 
Не съм се откъсвала от сърцето си.
Нито за миг, дори и на думи.
Веднъж притъмнее ли под очите ми,
разсветлявам се в промеждутъци
от прави пътища и криви стихии.
Разпилени са ветровете ми,
сякаш прах в забравени тихи могили,
сякаш събуждане под небето.

И ето, превръщам се в намерение
на син тайнописец за отпътуване.
Разтворил отговори, сънуващи в мен
чадъри след порои от букви.
Нужни ли са скритите ми вълнения?
Любовта му е вечна и непозната.
Във всяка следа горя с изменение.
Дано ми пази дъжда. От стъкла.