28.11.2005

 

От сърцето излиза лодката,

                    когато дванадесет светли,

в лице са дванадесет тъмни...,

а профилът разтърсва грива и реве.

Простира времето върху

клони изсъхнали

                             часовникови мрежи,

а стрелките

са купол само веднъж

и са винаги две.

                           Третата е нещо друго.

Говоря насън с боговете си.

От мислите ми избухват

 небе, кръв и мъж, окован в ръцете си.

От очите му бликат куршуми,

скакалци и живот.

 

Ненавиждам символични падения...

изковавам от дните си стълбища,

от високото стръмно до дълбокото синьо

да изкатервам дъха си

                                            до спиране.

В гърдите навътре боли от недостига

и се чуват течности пълзящи нагоре,

изригват съзвездия,

разкъсват се

                 мускулни мигове,

                                   а червенокосият

люби с цветове и музика.

                    След това убива...

                                  класически нощи.

Дълъг е пътят на лодката,

ако е лодка изобщо след пясъчна буря,

 

която на връщане е в окото на детството,

намерило катове цикламени стени и

                                              създаване.

Пътят не е в средата, в нея просто

се кръстосват

                      хоризонти и пространства.